Джордж Флойд? Не, „Пинк Флойд“!

0
1

           Политиката на идентичностите показа своята непригодност

  

Иво Атанасов

В средата на лятото Роджър Уотърс, концептуалният лидер на „Пинк Флойд“, трябваше да превъзбуди публиката в Минеаполис. Изпреварен бе от чернокожия Джордж Флойд, брутално убит от бял полицай. Все е Флойд, ще кажат привържениците на неуместния хумор. Но не е. Както и „The Wall“ не е все стена. Великият албум бе употребен идеологически и политически при събарянето на Берлинската стена, но не е посветен на нея. Издаден десет години преди това събитие, той е вик срещу стените вътре в буржоазното общество.

   Вече три десетилетия единия свят го няма, но в другия преградите не само си стоят, но и стават все по-непреодолими. Бутафорните зидове рухват лесно и зрелищно, но не и стените, сътворени от самата същност на капитализма. И то в цитаделата на демокрацията, за каквато се самопрепоръчват САЩ. Може да се спори дали напрежението щеше дотолкова да ескалира и щеше ли  въобще да се породи, ако Джордж Флойд бе убит от чернокож полицай. Едва ли. Такъв случай имаше преди четири години в Северна Каролина, но протестите не излязоха извън чертите на град Шарлът. В Минеаполис обаче отнемането на живота на чернокож от бял пазител на реда се възприе като расизъм. Поради което, за разлика от „Пинк Флойд“, Джордж Флойд възпламени не един град или щат, а цялата страна. По своите мащаби размириците надминават бунтовете от пиковата 1968 г. Протестната вълна е толкова силна, че бързо прекоси Атлантика и пръски от нея цопнаха дори в България. Мнозинството от демонстрантите в САЩ се държат мирно, но в същото време манифестациите се превръщат в масови грабежи и вандализъм. Чупят се витрини, опустошават се магазини, опожаряват се автомобили, събарят се паметници, палят се полицейски управления, дори на президента Тръмп му се наложи да бъде скрит в бункер.

   Всичко това показва по възможно най-убедителния начин неефективността на дълго налаганата политика на идентичностите, при която грижата за признаване и зачитане на различията надделява над защитата на общите интереси на големи групи от хора. Несъмнено е по-лесно, но не и по-продуктивно, да се променят учебните програми, отколкото да се увеличат доходите или да се намали безработицата. Примерно от световноизвестния роман „Чичо Томовата колиба“ да се изхвърли думата „не@ър“. Или пък да се забрани книгата на Марк Твен „Приключенията на Хъкълбери Фин“ заради същия термин. „Дисни“ да повери ролята на Малката русалка на цветнокожа артистка, а „HBO max“ да свали от платформата си филма „Отнесени от вихъра“. Все едно ние да заличим „гяур“ от литературната си класика и така да се залъгваме, че предците ни не са били третирани като рая. Въпрос на лично и гражданско възпитание е да не употребяваме за дадена група понятие, което тя смята за обидно. Същевременно историята е такава, каквато е, а с промяната й се заличават тъкмо поуките, особено необходими за днешния ден.

  Все заради култивираната свърхчувствителност към различията жестоки скандали пронизват ежегодните награди на Американската филмова академия. Случи ли се сред номинираните да няма чернокож актьор, веднага тръгва кампания, че „Оскар“-ите са твърде бели. Холивудски звезди бойкотират церемонията, сипят се тежки упреци за расизъм. Сякаш не е възможно в даден отрязък от време тъмнокожите артисти просто да не са имали върхови постижения. И сякаш не е по-добре творческите продукти да се оценяват според стойността си, а не да се аранжират като във витрина по други признаци. Димитър Маринов, който размаха българското знаменце на сцената на „Оскар“-ите, разказа как при една от наградите на филма „Зелената книга“ на подиума е трябвало да излязат петима от творческия колектив, но в последния момент представящият номинациите Брад Пит не е съобщил неговото име и това на Себастиан Манискалко. Прекалено много бели мъже на сцената нямало да изглежда добре. Ето защо награди били връчени само на първите трима от листата – един бял, един черен и жена. Българинът в Холивуд смята, че заради политическата коректност и джендър културата ценностите се унищожават и на филмите вече не се гледа като на изкуство, важното е има ли в проекта гей, черен, азиатец или латино. Ако няма, си расист. Големият Стивън Кинг, член на Академията, се опита да каже, че в изкуството разнообразието не е по-важно от качеството, но бе дотолкова охулен, че се принуди да се извини. Без подобно разнообразие не може да се пробие и в музикалните класации. Да не говорим за абсурда „Адидас“ да изрази съжаление, че е произвел бели маратонки, и да ги спре от продажба. Същото се наложи да сторят „Гучи“ с моден черен пуловер и „Прада“ с аксесоари за чанти.

   Политиката на идентичностите не само пречи обществото да се мобилизира за постигането на големи цели, но и изиграва лоша шега на самите практикуващи я партии в стремежа им да обединят собствения си електорат. И няма как да е другояче, след като не се гради солидарност върху големи общности, а се акцентира върху търсенето на признание за все повече групи, основаващи се на все по-тесни идентичности.

  Обществото се разпада на сегменти по най-различни признаци – цвят на кожата, пол, сексуални практики и т.н. Множеството малки групи стават все по-нетолерантни едни към други, тъй като едните смятат, че идентичността им не получава достатъчно признание, а другите страдат от загуба на статут вследствие на прекаленото зачитане на първите. Всичко това прикрива икономическото неравенство, макар от него да произтичат другите неравенства, като различният достъп до образование, до здравеопазване, до възможностите за развитие и др. И макар общественото богатство да расте, разпределението му става все по-несправедливо.

   Пандемията засили негативните процеси. Средната класа се топи бързо, безработицата се увеличава драстично, броят на бедните скача. Същевременно авоарите на милиардерите набъбват още повече. Потърпевши от полюсното разпределение на обществения продукт има във всички групи – бели, черни и жълти, мъже и жени, хетеро- и хомосексуални. Но вместо да се търси сплотяване на угнетените, независимо от тяхната идентичност, отново се набляга на различията, което няма как да донесе успех на която и да е група, освен на „дълбоката държава“, дърпаща конците в своя полза.

   Така след избухналото в Минеаполис и прескочилото границите напрежение се стига до ситуация, в която на непредубедения човек, чието мислене все още не е форматирано от стереотипите на политкоректността и политиката на идентичностите, му е трудно до невъзможност да заеме страна. Няма как да одобри полицейското насилие, и не само на бели срещу чернокожи, но и въобще. Не може да подкрепи не само класическия, но и антибелия расизъм. Нито вандализма по улиците, съпътстващ протестите, както и самите демонстрации в случаите, в които настройват едни срещу други хора с приблизително еднакъв икономически статус, само защото са с различни идентичности. Но не може да приеме и превръщането на Джордж Флойд в национален герой. За убийството му е нормално всеки да съжалява, да се гневи и да търси отговорност. Но не е редно един рецидивист, който и да е той, с богато криминално досие, съден и осъждан, дори опирал при грабеж пистолет в корема на бременна жена, да се приема за икона. Това не само противоречи на здравия разум, но и формира опасни за обществото модели за подражание.

   Ето защо незагубилият способността си да мисли предпочита „Пинк Флойд“ пред Джордж Флойд. Но не, не заради цвета на кожата. А тъй като последователите на „Пинк Флойд“, за разлика от тези на Джордж Флойд, се опитват да преодолеят стените в капиталистическата система, не да издигат нови. И защото си дават сметка, че ще успеят само заедно, а не разделени въз основа на своите идентичности.

КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Добавете името си тук