Автор: Иво Атанасов

„Ти дойде! Ти дойде! Ти дойде отново тук!“ (https://www.youtube.com/watch?v=xovh_c0PwLQ)
Емил Димитров няма как да си е представял, че прекрасната му песен ще обрисува колкото лаконично, толкова и точно днешната поява на Бойко Борисов в Народното събрание. Премиерът най-сетне благоволи да бъде подложен на парламентарен контрол и това е не просто новина, но и събитие, едва ли не достойно да бъде възпято. Демонстративното пренебрежение към тази част от конституционните му задължения не е от вчера, нито ще свърши утре. Докато разкарваше Дейвид Камерън по оградата на турската граница, можеше поне да научи, че в Англия всеки от петте пленарни дни в седмицата започва с едночасов парламентарен контрол. Виждали сме по телевизията какви страсти се вихрят във всеки „куесчън дей“. С разполагането на управляващите и опозиционните депутати в противоположни сектори като запалянковци на футболен мач, с виковете им като на голямо дерби, с изглеждащото забавно ставане и сядане като начин да се иска думата. И с тясното почти като джипката на Борисов местенце, от което премиерът и министрите отговарят на депутатските въпроси. За десет години на доскорошния спикер Джон Бъркоу му се е наложило да изкрещи повече от 14 хиляди пъти „Ред! Ред! Ред!“ Имал съм шанса да бъда в ирландския парламент по времето на контрол. И там се разигра епичен спектакъл, в който българският политик не можеше да не се почувства неловко от сравнението с нашето Народно събрание.

Навсякъде правителствените мнозинства се стремят да предпазват премиера и министрите от неудобни въпроси. На 15 декември 1995 г. например беше първото четене на Законопроекта за държавния бюджет. На почивката бях поканен в кабинета на председателя Сендов. Там вече бяха премиерът Виденов, министри, шефове на комисии. Веднага след паузата ми беше ред да изляза на трибуната и от мен, както и от колегите, чиито доклади още не бяха минали, се очакваше да говоря възможно най-дълго, та с тази точка да се запълни целият пленарен ден и да не остане време за петъчния парламентарен контрол. Към Виденов имаше отправени въпроси за зърнената криза и той искаше отговорите им да бъдат протакани до следващата сесия на Народното събрание, та белким дотогава нещо се подобри. Възразих, че това едва ли е възможно, защото ми предстои не изказване, а огласяване на приетия доклад от Комисията по култура, която тогава оглавявах. Прочиташ го и толкова, трябва да си седнеш. Все пак проявих разбиране, говорих бавно-бавно, а като стигнах до края, започнах да импровизирам. В един момент от СДС се усетиха, взеха да подвикват и се наложи да спра. Но ефектът беше постигнат – стана 14 часа, Сендов удари звънеца и отговорите на Виденов останаха за следващата година. Друг въпрос е дали това бе полезно.

До подобни трикове прибягват всички, и не само у нас. В Япония дори, когато искат да печелят време, практикуват патешко ходене при излизането до трибуната. Всичките тези похвати обаче не напускат рамките на демократичните процедури. Новото при ГЕРБ е, че се отрича самият смисъл на парламентарния контрол, а на правителственото мнозинство се гледа като на обслужваш персонал. Още в първия си премиерски мандат Борисов се научи да не отива в Народното събрание, и то дори когато се обсъжда и гласува вот на недоверие към кабинета му. Не му било приятно да гледа някои хора в пленарната зала. Отсъства и когато се дебатират и гласуват собствените му предложения за кадрови рокади. При второто си премиерстване постигна печален рекорд – 11 месеца не се яви пред депутатите. При третия му мандат бе отменен блиц контролът. А за всичките десетина години начело на изпълнителната власт най-отклоняваните депутатски въпроси са тъкмо отправяните към него, уж все заради несъответствие с парламентарния правилник.

Изслушването за мерките по коронавируса също бе провалено, та се наложи опозицията да събира подписи за новото му насрочване. Според парламентарната шефка Караянчева нямало съществена разлика между устния и писмения въпрос. Депутатите от БСП можело да ходят с писмените отговори в партийната си телевизия и да ги разказват на своите избиратели. Ето как дори на най-високо ниво контролът се схваща като банално информиране. И след като всеки ден се дават пресконференции, нямало смисъл министрите да си губят времето и в парламента. На тази позиция е и премиерът. Когато на един от последните брифинги журналисти му казаха, че БСП повторно е внесло искане за изслушването му в Народното събрание, той искрено се удиви: „Защо, те не ме ли гледат сега по телевизията?“ Според Менда Стоянова пък чрез парламентарния контрол опозицията търси единствено пиар ефект. При 77 на сто одобрение на предприеманите от правителството мерки толкова ли я е страх от петте минутки слава за партиите извън мнозинството? Или самите гербаджии не вярват на рейтинга си.

Парламентарният контрол не е приумица на някой зъл гений. Нито пък може да бъде заменен с „прякото общуване с народа“ чрез излъчваните на живо пресконференции. Най-малкото защото същият този народ е като във вица за Тодор Живков, чийто телефон за разговори с Брежнев бил без микрофон, само със слушалка. Та и днес, колкото и брифинги да има, избирателят може само да чува, но не и да пита. В повечето случаи не може да разчита и на журналистите въпросите му да стигнат до властта. Защото с предимство в тези събития са представителите на слугуващите медии. А ако някой все пак се осмели да зададе неудобен въпрос, му се казва: „Нали знаеш точно на теб пък кога ще ти отговоря!

Положението изглежда непоправимо. Властта не иска, а опозицията не може да промени нещата. Но всичко си има край. Все ще дойде ден, в който парламентарният контрол ще възстанови смисъла си. А дотогава придворните трубадури ще се надпреварват кой ще възпее с по-силни думи епизодичните появявания на Борисов в пленарната зала. Както си знаем, този тип изкуство у нас се насърчава.

КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Добавете името си тук